По обективни и най-вече субективни причини тук не съм писал повече от година. Обективните причини се свеждат до „липса на време”, а субективните – мързел...
Но забелязах, че въпреки липсата на постинги тук, имам подкрепата на някой блогъри, чрез включването на тези страници в „избрано”, както и ежемесечните посещения на една жена в мойто блогово пространство. Искам да се извиня на temenuga , като посветя следващите няколко постинга тук на нея. Тази непозната жена която е също блогърка (а дали е непозната!?!) не се отказа въпреки всичко да ме подкрепя постоянно, чрез свойте постоянни поглеждания в моя блог.
Точно нейната подкрепа,макар и задочна, ме накара да намеря време и да довърша започнатото...този „репортаж” в блоговото пространство.

Благодаря ти  temenuga !!!
  Всъщност краят на този „репортаж” за сега се отлага, въпреки съпротивата на официалните институции в нашата страна...Но за това в „темата” както се казва.   И така , някой ако си мислят, че работата по самолета Миг-17ПФ борд №22, за чието начало на въстановяването може да си припомните тук http://pach.blog.bg/drugi/2008/03/19/prezidenta-na-rb-za-sega-ne-znae-zapochnahme-i-bez-nego.174431, като експонат от музейната сбирка в музея на авиацията на България е стигнала „до под кривата круша” – много се лъже. Работата по този самолет отдавна приключи и той гордо заема челно място на самият вход на музея. Но както се казва – подред, макар и със задна дата.   В предишният постиг ви дадох информация за началото на работата по него , която продължи през следващите дни от месец март и април (2008г.), тъй като сформираната група от доброволци имаше идея , да е готов за Деня на авиацията и космонавтиката – 12 април. Няма да уточнявам как ни валя , мръзнахме , после пък се пържихме и пекохме – всичко това си бяха капризи на пролетното време. Ще оставя снимките да говорят за работата ни...     Това е демонтираната катапултна седалка , надлежно измита и оставена да съхне на слабото пролетно слънце.     Докато работата продължава – ентусиаст (бивш оръжейник) демонтира лафета с оръдието.     След което се направи маскиране с вестници и полагането на бордният номер.Вижда се и вече боядисаният в черен цвят (като основа на следващият) , китваният по-рано радиопрозрачен обтекател на радара     Докато се чудим как и откъде да намери свестни гуми...
  В „украсяването” на самолета се включва с направата на последната кокарда и единствената ни дама...  
Която дава „финалните акорди” на едномесечно издирване както на цветовете, така и съдържанието и точните места, на които се полагат всички служебни надписи и маркировки.

Както споменах – гуми трудно ще намерим, та временно самолета е качен на крикове...  
И други подобни приспособления, които да издържат тежестта му – все пак той си има и двигател (за разлика от някой други експонати). Започва вече да придобива автентичният си вид и цвят, когато е служел на родното небе.
  А ние – последните останали до стъмване, си правим снимка след поредната работна неделя.  
Мнозина вече си спомнят как изглеждаше кабината преди...  
...и нейните уреди.  
Ето какъв вид придоби след нашата намеса.  
Почти е като „истинска”.  
И от към десният борд...  
...и от левия.  (
И как няма да изглежда добре, като бе надлежно боядисвана и измивана,няколко пъти, преди да се монтират приборните табла...  
И дойде денят в който самолета стъпил на сравнително нови гуми, трябваше да бъде придвижен към фундамента, който предварително бе излят на входа ( виж предишният постинг).  
След като бе раздвижен с камиона, любезно ни предоставен от съседната въртолетна авиобаза , все пак техниците (от резерва) предпочетоха да го избутат на ръка, в стремежа си по стар навик, да са прецизни при обслужването му.  
След което бе подготвен за „издигане” вече с помощта на кран.Фундамента вече очаква както самолета, така и теракотените плочки – поредното дарение от наш приятел.
Но наетият кран се оказа слаб, за да гарантира сигурното поставяне на мястото му...  
В същият ден на настоятелната молба отправена от служителите в музея към директора на КЦМ (комбината за цветни метали в близост), бе срочно предоставен по-мощен кран, който успешно се справи със задачата.  
Специални благодарности за директора на КЦМ,който не поиска нищо в замяна на услугата с крана. Последна проверка на окачването и започва натягането на сапаните...  
Самолета не само, че е повдигнат ...  
...но и е държан, докато се заварят стойките за колесниците към фундамента.
  Все пак това са над десет тона...  
Последва освобождаване на крана и подготовка за довършителните работи, както по фундамента, така и по самият експонат.     В очакване на групата в ранна утрин.  
Към 9 часа вече кипи усилена работа на мястото.  
И работата сякаш няма край.  
Но трябва да се довърши всичко, което може. Удобен начин български пилот изтребител („Байко” е един от доброволците), отблизо да се „запознае” с образци на по-стара техника...
  „Хайде, да не ви подхващам с чука – времето отново се разваля!” -по навик ни "задейства" този авиотехник, също доброволец в нашата иначе технически неграмотна група.  
„Лелее, колко са криви допълнителните външни резервоари!Да не са ги хвърляли вместо бомби!?!!!”  
Но това не ни плаши – бързо в хангара, че почва да вали!  
Самолета все повече заприличва на експонат...вярното куче вече го пази.  
Мдаааа, обаче в хангара освен, че вали, е и студено – все пак е края на март!  
Но въпреки това се започва едно яко изчукване и китване, все едно е автомобил.  
Докато стегне кита...  
Вече ги бяхме боядисали, та започна сушенето им със сешуар. В този течащ от всякъде хангар на музея, се съхраняват някой ценни експонати, които чакат въстановяване и първият български самолет-реплика.Така се означават самолети съвременно построени с пълна индентичност на някога съществувалите.Обикновенно се пресъздават летящи копия на унищожени при различни обстоятелства оригинални самолети.Нашата първа реплика е на първият родно производство самолет (да, даааа и такова сме имали , при това в онези сурови години м/у двете световни войни...) ДАР-1.Името му „ДАР” е съкращение на Държавна Аеропланна Работилница от която след толкова години е на път да изчезне дори летището и – в с.Божурище. Но това е за друг постинг, така че да се върнем в музея...  
Нанесени на и последните означения по люкчетата и антените.
И бордовите светлини вече са монтирани.  
  Тук вече е с окачените си допълнителни резервоари а фундамента е облицован с теракотата.  
И започва общото и цялостно запечатване с прозрачен специален лак – все пак самолета никога повече няма да лети, а е изложен на атмосферните влияния.     Последни усилия с лака, че „майстора-бояджия” се надиша с изпаренията и за малко да падне от стълбата...  
Една снимка за спомен с част от бандата...   И така – дойде ДЕНЯТ .Успяхме въпреки недостига на пари (те никога не стигат) и въпреки студа, дъжда,слънцето и кучетата, да успеем да се справим с предварително пожеланият срок. Настъпи 11 април 2008 г.(по традиция ВВС почиват на самият празник – 12 април) и в музеят се бяха постарали да го отпразнуват по обичая.


Освен гости от съседната въртолетна база ...  
Както и командващите с официалните лица за празника.  
Бяха дошли и много летци-ветерани.  
Кратка реч „дръпна” и нашият колега по доброволно положен труд , летец първи клас с „позивна” във форума – Байко.  
Нашата група бе спомената и от директора на Музея на Авиацията (може би официален не го познахте – разгледайте пак работните снимки) полковника от резерва , пилот първи клас – Слави Павлов.

Бяха положени венци от името на командването на ВВС , на паметниците в територията на музея.  
И от наши представители, при възпоминателната плоча на един от многото въздушни герой – кап.Димитър Списаревски. Загинал след таран на американски бомбардировач наричан заради силната си огнева мощ - „летяща крепост”, защитавайки небето на София през Втората световна война.  
След официалната част, ветераните побързаха да огледат въстановеният самолет отблизо.Да си видят подаръка от нашата група за празника.
  И докато някой от нас даваха интервюта... Покрай празника, въстановеният самолет бе споменат и в няколко регионални медии.А централните излъчиха и кратки репортажи в новините си ... http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=110979  
Други вече обсъждаха в неформални разговори, продължаването на въстановителните работи в музея.  
Защото никой от нас, никога няма да забрави сълзите в очите на пенсионираният пилот (в компанията на зам.директора на музея,полковник от резерва, пилот първи клас - Стефан Синев) , който последен е летял в служба на Отечеството, точно с този Мит-17ПФ – борд №22. Тази награда ни стигна ...дълбоко в сърцата...

А тази снимка, само се опитва да пресъздаде емоциите у нас и ветераните...  
Ето го и него – красавеца, който даде началото на нещо много хубаво и важно, както за Родината, така и за нас...   Един от нас, направи като част от дарението си за делото, тази емблема която всеки може да си закупи както от него , така и от мен, има я в наличност в Музея и един от моделистките магазини в София – този на ул.Кирил и Методи №88.От плат е и може да се пришие на тениска или яке , подобно на пилотските обозначения.Купувайки тази емблема, добивате правото да се чувствате един от нас и съпричастни макар и със скромна сума към тази идея. Стойносттана емблемата е 7 лв.

Като парите събрани от нейната продажба са дарени за продължение на идеята... човека който я изработи, всъщност участва както с пари,труд и материали, и с този подарък.   Защото както вече се досещате, в музея има не малко експонати за въстановяване.  
  Мда...почти щях да забравя! В следващите ни срещи на работната група, директора на музея, в една от почивките, при въстановяването на следващият самолет, ни направи една приятна изненада .   До последно тези свидетелства за дарение, бяха пазени в тайна от нас, и връчени в неформална обстановка на всички заслужили ги.   Но за следващите работи по въстановяването на експонати – в следващите постинги тук.
  Да се надявам, че ще намеря време и желание да продължа „репортажа”, както и да ви запозная покрай това дело със радостта, но и завистта на хората, липсата на подкрепа от държавните институции, че и нещо повече – постоянните пречки, създавани от пряко отговорните хора, на почти министерско ниво за музейте в България.Подкрепата от обикновенни хора, обичащи своята страна и история, но и активната съпротива на уважавани от мнозина хора, на ключови постове в областта на музейте.А защо, ще разберете ако продължите да следите репортажа от "мястото на събитието"... Но както се досещате, това нас не би ни спряло въпреки всичко !!! Ето и банковата сметка за тези които желаят да направят парични преводи: BG 10 UNCR 966 031 070 524 11
BIC код UNCRBGSF
Юни Кредит Банк   Благодарим предварително!!!   Аааа...и хора винаги ни трябват...който иска да положи доброволен труд, дори и да не е технически грамотен, работа за две ръце винаги се намира!!!
:-)    :-)    :-)    :-)    :-)    :-)    :-)    :-) 

работа сте свършили.Поздрави!

Историята трябва да се пази не само на книги.

"Ubi concordia, ibi victoria" – където има съгласие, там има и победа :)